17 юни 2009

really me

Топла, задушна, лепкава вечер...
Всички са уморени, но очите им живи. Срещу мен едни огромни, тъмни, готови да потънат в истината, готови да разкажат всичко, само да намерят ...

До мен, любимото същество - допълващо ме, еднакво и съвсем различно, то просто е част от мислите ми, понякога се чудя - дали не съм го измислила?! Пътя ни срещна ...

Срещу мен непознат - жив, любознателен, с бърз поглед, но разбиращ, търсещ. Неуморим сякаш е дете - започвам да се чудя, дали наистина е непознат ...?

Тръгваме - топла вечер, изпъстрена с тълпа очи, познати и по-малко непознати. Да, все още по-малко непознати, с времето навярно непознатите ще стават повече. В началото мислех, че е обратното, че първо нищонезнаеш и после са научаваш, сега вече знам, че с времето забравяш ...

Продължавам - вървя, вървя, вървя, вече само вървя, не мисля, не гледам. И колко бързо нищото придобива очертания, завладява всичкото, прониква в теб с ледената си ръка, много прилича на страха, но ако не се уплашиш разбираш, че е различно. Можеш да изчакаш, не реагирашпървосигнално, продължаваш да вървиш, дори път да няма, не ти трябва плътност ...

Отклоних се - влезнах по-навътре, огледах се - миризмата бе така позната, миризмата на мрака, влажната земя, шума на листата, застиналия въздух. Сякаш тук съм се родила, но веднъж напуснали утробата, никога не се завръщаме там ..., излезнах отново на светло ...

Ноща вече бе прохлада, прибрах се, легнах, сънувах, събудих се - наистина аз.