Насам-натам

Нагоре-надолу, напред-назад, и всички други знайни и незнайни посоки, човека и неговата човешка същност непрекъснато е в движение - не непременно градивно, доста често без конкретна идея и посока, някак интуитивно или пък на пук на интуицията, търсещи, жадни за отговори и подходящи въпроси, все на път, в очакване на хоризонта, после на пристана, на безкрая и на смисъла. Така минава живота ни (ми). И колкото и да е различен пътя ни (а колко може да е различен, все пак всички сме ограничени в рамките на четиримерния си свят, черупките на телата си, и човешката природа) сякаш сме обединени в едно - да не сме сами. Ние - хората, сме социални животни, пристрастени към себеизявяването, търсещи кой разбиране, кой ласки, кой възхвала, или просто свидетели на своя живот. Иде реч за приятелите - хората който искаме да са около нас и с нас, а не тези с който трябва (колеги, роднини, съседи). Няма точно определение за приятелите, както и за любовта, омразата, живота. Приятелството е нещо различно - зависи от всичко, от човека, от нещата който ви свързват, от нещата който сте преживяли, от вашия си собствен свят с неговите правила. Да смятам, че и в приятелството има правила.
Приятелството (за него ми се говори) почва да ми се изплъзва. Чувството е опустошително, като отлив (нали знаете когато се разхождате по морското дъно, има всякакви причудливи, интересни, нещица подсказващи, че е имало и друг живот точно тук под нозете ви). Неосъзнато (в момента умишлено) търся причината. Къде изгубих любовта? Приятелството бе любов - чиста, неизискваща, не очакваща, безвъзмездна, безплътна. Превърнала се с в сянка, спомен-болезнен.

Пътя си върви - така е писано, по-пътя винаги се върви. А щом вървиш си в движение, и другите са в движение, пътищата се пресичат, разделят, стремежа не умира (дори твоя да повехне за миг, стремежа на общото продължава, земята се върти, хората вървят). Нещата се променят, за нас - неусетно, но сигурно. И така във време на "преход" винаги е трудно - да приемеш новото, да го съпоставиш с това което е било, да избереш, или да се примириш с избора.
И неизбежно комуникацията с хората се променя. Тази промяна ми е трудна. (ще поясна за да не изпаднат в шок хората дето ме знаят). Трудно ми е да приема "новия" начин на комуникация, споделяне и общуване. Просто не ми носи нищо, не ме провокира да давам, не че не е реално - реалности колкото искаш, но ...., ами не ми е истинско.
Доста е ободряващо да разсееш работния процес с един бърз чат, или чата да разсееш с малко работа, да изпиеш едно виртуално кафе, но ми липсват погледите ви, усмивките ви, истинския смях, гримасите, миризмата ви.
Насам-натам, напред-назад, има ли смисъл да вървиш сам?!