Към детството

Тази дума, никога не е будила у мен спомени и асоциации, винаги съм смятала, че не съм имала детство. Никога не съм казвала: "Като дете", "когато бях дете", а "едно време", "преди" и много рядко "като малка". Това разбира се може да се дължи на факта, че все още съм дете, и затова не мога да дам оценка на този минал период :] (хахаха, колко умно детенце)

Странно е как спомените постепенно избледняват, а някой напълно изчезват. Ако не си спомняш нещо, то всъщност случило ли ти се е? И как нещо може да не се е случило на теб, и в този момент ти да си на влезнал, повиал на житето на други. (пак се отклоних :D)

Скоро ходих в стоматологичния, там ходих често както дете, личи си по усмивката ми, нали?! Та там падаше доста чакане, някъде към два, три часа. Лудост! Но нали като си дете времето няма значени, то тече точно толкова бързо или бавно, колкото си искаш, или напред-назад, нагоре-надолу, така както го искаш! Още от входа ми замириса на нещо познато и забравено. Качих се на 4-ти етаж, никога не съм била там, но и там подобно на останалите етажи пода е мозайка, на големи парчета със много цветове. И се сетих, едно време докато чаках просто гледах пода, а той оживяваше под краката ми. Виждах хиляди лица, анимационни герой, себе си, приятели (не такива истински, ами моите си), пътувахме заедно през странни земи, влизахме в подземни царства, или просто се реехме над нищото или в нищото.

Изпотих се, очите ми се напрегнаха и нищо.... Отново се концентрирах, и пак нищо :(
В главата ми нахлуват мисли за работата, колко ще закъснея, шефа как ще ме посрещне, колегата как ще се възползва от закъснението ми, дали добре съм паркирала и ....., о, мисли спрете. Не искам да мисля за нищо, но твърде късно!

Винаги са ми казвали, че съм била кротко дете, много послушно, гласа ми не се е чувал, но как е възможно това, толкова много приключения съм имала, толкова много смели подвизи, толков приятели и приключения! ........... Да толкова много плочки... и в банята, и по поликлиниките, в училище, по тротоарите. Толкова подвиквания - "ела да си играем" от клоните на дърветата, те бяха не само моя къща, но и мои закрилници и съветници, моята стълба откъдето хващах златните нишки на слънцето, което ме обичаше и ме даряваше с вълшебни криле.
Колко е прекрасно да си припомниш, че и ти си имал детство, без значение, че чак на двадесет и ... си разбрал, че другите са имали лагерници, играли са на стражари и апаши, на война с фунийки, с други истински деца, че майките им са се провиквали през прозорците "прибирай се за вечеря".

Навярно трябва да съм щастлива, никакви спирачки, никакви обяснения това е лошо, това е добро, това може, това не. Единствените ми страхове бяха от смъртта. Често се будех нощем с плач не исках да умирам, не исках никой да умира, страхувах се че ако мама и татко умрат, няма да ги запомня, не ги виждах през деня и дори в сънищата си знаех, че просто тези сенки трябва да са те. И изпитвах такава радост, че нощем събуждайки се те бяха в леглата си. Баща ми се будеше и ме успокояваше, говорихме толкова много за живота извън този на земята. Разказваше ми приказки и говореше за Васил Левски, как той никога не се е страхувал за живота, отдал се единствено на мечтите си и на идеята за свободна България :)
Незнам как но това ми помагаше отново да заспя.

Липсваш ми татко, обичам те! Нека светлината ми те доведе отново при мен.