Не искам да живея тук!

Обръщам се надясно, как смърди,
Обръщам се наляво същото нали?!

В кал и прах из тротоара,
газовете гъсти смело дишам аз.

Не искам да живея тук! Настръхвам, не издържам! Гнусно ми е!

Сутрин отварям очи, посрещам деня с усмивка, дори на вън да е мрачно знам, че слънцето дебне из зад някой облак :) Тихичко си чака да го открия и да се усмихнем един на друг.

Но дори и ТО, вече сили няма, това не е просто мъгла, небето не е просто валежно - това са смоооок и отрови.

Някой ми отне надеждната! (Ще се опитам да не политизирам и да не плюя, но вие се сещате и сами за какво говоря). Изчезна онази надежда, че надежда винаги има.

Винаги съм казвала и действала на принципа: мисли глобално, действай локално. Почти никога не съм си хвърляла фаса на улицата, никога не съм го правила в парка, гората, плажа, планината. Винаги когато си мия зъбите спирам водата докато ги четкам, не защото ще платя 5 ст. повече, а защото водата наистина ми е скъпа! Искам и всички същества след мен, да я имат (или искам да има живот и след мен). Никога не съм хвърляла боклук през балкона, дори съм събира такъв (не съм го правла отдаван не защото вече никой не го прави, а защото не бих могла да смогна), карала съм се с приятели за изхвърлена обелка, изплюта дъвка. Но не мога повече! Навсякъде смърди.

Ходя, вятъра ме духа, тоз същият вятър, който винаги съм обичала, и чакала да задуха силно и неудържимо, за да се надпреварвамe, ала сега бягам и се крия от него. Той вече не ми носи аромата на цветя, а на гнило, не ми шепти за красивите места от където е минал, а злобно ме облива с прах, пясък, кал и болести.

Не искам, не мога! А какво да направя? Да избягам?! Света ни умира! Пука ли му на някой?
Ще избягам! Нямам сили тука да мечтая.

Искам още да вярвам, че когато се върна след 500 години, ще се върна у дома. Навсякъде ще е светло! Водата зелена, синя, кристална, огледална, изпълнена с живот. Ще мога да пия от всякъде, щом ожаднея. Няма да има небостаргачи, кули, парламенти, дворци, всички ще сме равни. Небето ще е чисто, изпълнено с птици, хвърчила, балони. В сърцата - мир и любов. Няма да има никакво замърсяване, всичко ще идва от слънцето и водата. Дори и светлинно замърсяване няма ди има. Ще сме привикнали към мрака, ако това ни е необходимо. Нощем звездите ще са по-ярки от всякъде, ще можем като Малкият принц да хващаме комети и да пътуваме наблизо и на далече :)

А може нощем, просто да бъде нашето време, време за споделяне, време да докоснеш хората които обичаш. Няма да има телевизия, интернет, дори може да няма и книги. За какво ти е да четеш за чуждия живот, за съдбите, мечтите на други хора. Обърни се, вдигин очи, хвани за ръка човека до теб. Разбери него. Говорете, споделяйте - това е истинско. Ето сега и аз си мисля - защо всъщност пиша всичко това? Не бих - ако знаех, че вечер прибирайки се вкъщи има с кого да споделя всичките си мисии, въпроси, колебания, вълнения. И сега аз водя просто монолог, търсейки отгвори и смисъл. Защо сме потънали в такова забвение?!

Разбера ли отговора, всичко това ще се сбъдне, ще се върна назад колкото е необходимо, за да имам това, за което мечтая.